февруари 2023
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728  
Categories
Интервю Новини

Д-р Татяна Радева разкрива любопитни детайли от новата си монография „Диагностика на психични и поведенчески разстройства в реалната практика“ (Част 1)

Излезе от печат книгата на д-р Татяна Радева, която „представя развитието на диагностичния процес при конкретни случаи чрез описание на комуникацията с пациента (и неговите близки) и мислите, оценките и интерпретациите, които възникват в мислите на психиатъра“. Днес ви срещаме и със самата авторка, която разказва малко повече по темата.

  • В структурата на съвременните монографии рядко се залага на белетризацията на „чистата“ наука, т.е. на описанието на задълбочени научни проблеми в стил разбираем за масовия читател. А Вие с абсолютна лекота сте успели да пресъздадете нагледно клинични случаи от различни диагностични групи от Вашата практика на психотерапевт. И то на достъпен език, както за професионалисти в областта на психичното здраве, така и за широката аудитория. Какво Ви провокира да изберете този есеистичен изказ?

Ние хората комуникираме основно чрез речта, използвайки езика. Когато изказът ни е неясен, се получат грешки или конфликтни ситуации. За да има смисъл от думите ни, редно е да ги използваме със знание за употребата и силата им, съобразно аудиторията към която са насочени. Представяната монография е насочена към начинаещи в областта на психичното здраве – те със своите познания и опит в тази сфера се доближават до „широката аудитория“. И така както на кардиолога е трудно да обясни със семпли думи как точно се чува систолния шум при аортна стеноза, не по-малко лесно е за психиатъра да разкрие различните преживявания на пациента. Кардиологът поставя стетоскопа на студента на правилното място и го приканва да слуша и да сравнява чутото в съседство на 1-2 сантиметра. Да, има написани ръководства за стъпките, които са необходими за да «хванеш» определен симптом, но те не могат да ти кажат дали се справяш добре или не. Ако следва само книгата, студентът трудно би се справил сам с усвояването на новите познания. При психиатричните казуси има основни правила, но не и конкретни въпроси, които задавайки на пациента биха те отвели към разкриването на симптомите и правилната диагностична оценка. В известен смисъл написаното би могло да се използва като въведение във воденето на психиатричното интервю. Важно е не само какви думи използваме, какви въпроси задаваме, а и как го правим, как слушаме отговорите. В хода на на практиката си всеки работещ в областта на психичното здраве оформя своя стил на изследване на споделящия психични оплаквания. Т.е. този „есеистичен изказ“ е с идеята да доближи читателя към реалната практика. Заедно с това индиректно съм се опитала да променя отношението към страдащия от психично разстройство. Непознатото винаги поражда страх и предразсъдъци. И докато хората са нaясно със симптомите и смисъла на понятията „сърдечен порок“ и „инфаркт на миокарда“, то психопатологията, значението на отделните психични симптоми, остават чужди и неизвестни за т.нар. “широка аудитория” – това са всички, които не са потопени в областта на психичното здраве, включително медицински специалисти. Във всеки представен случай в книгата има разяснения какъв симптом представлява дадено оплакване или дадена находка в рамките на отделното изследване, което онагледява поне част от сложната материя на психопатологичните феномени. Това прави по-разбираемо и не толкова непознато полето на психичното здраве и надявам се, полезно за колегите – медици, специалисти в области на соматичното здраве, студенти по медицина, психолози, пациенти и близките им и всички, ангажирани по някакъв начин в сферата на психичното.

  • В послеслова на монографията си прокарвате на преден план въпроса за поставянето на граници между връзката пациент-терапевт. Смятате ли, че това е ключът към успешната терапия без да се появи професионално натоварване при лекуващите психично здраве специалисти?

Професионалното натоварване се получава по различни начини. То е изключително често при медицинските професионалисти, но също и в други професии, където има работа с хора. В някои случаи е възможно компетентността на специалиста да не е достатъчна за професионалните му задачи. Или времето за изпълнение на работните цели да е определено като по-кратко от реалните срокове. Възможно е да не достига периода на почивка и възстановяване. Всичко това води до грешки в работния процес, неудовлетвореност в края на работния ден и постепенно – до липса на желание за работа, конфликти на работното място, деструктивно поведение и в личния живот, пагубни стратегии за справяне със стреса, които водят до влошаване на телесното здраве или с две думи до популярния напоследък „синдром на прегаряне”. В този смисъл поставянето на граници е полезно като изграждане на стил на поведение в професионалната среда. Граница е специалистът да познава способностите си и качествата си и да може да отказва възлагани му задачи. Граница е да разпредели във времето кое и как да свърши и да се договаря за всяка минута. Или как да организира свободното си време за да почине ефективно. В работата с хора неминуемо влизат лични отношения-било то поради субективно възприятие на другия («този ми харесва, а онзи ме дразни») или заради проектиране на проблемите на другия в нашия свят. Когато допускаме този „друг“ в нашето лично пространство, и ментално, и чисто физическо, трудно можем да го премахнем и неговото присъствие да продължи да ни занимава дълго след контакта ни. Така вместо да почиваме, ние оставаме потопени в работния процес и удължаваме ненужно работното си време. Граница е да не се допускат лични отношения в работата. Да покажеш разбиране и съпричастност – да, но не и да потънеш в живота или проблема на пациента. Това става като познаваш себе си – своите силни и слаби страни и умееш да балансираш в различните ситуации. Професионалистът е добър за другите със своите отлични познания и умения в дадената област, а за себе си- с компетентността за Аз-а си.

 

  • Считате ли, че е практика пациентите често да търсят помощ при повече от един психотерапевт? И защо?

Установяването на терапевтичен контакт е фин и сложен процес. От една страна е терапевтът с цялото си познание, опит и възможности. От другата е пациентът със своите страхове, надежди и очаквания. И трябва да затанцуват изкусно. Можете ли да кажете кой е водачът в двойката? За някои ще е терапевтът със своите познания, опит и ерудиция. Той задава правилата, определя посоката, дава темпото и учи на стъпките пациента. Този вторият „влиза в танца” със своите страхове и притеснения, стойката му е дървена, не чува музиката, не чува наставленията на терапевта, непрекъснато бърка посоките и тъпче краката на „по-умелия”. И някак той става водещият, определящият правилата, а авторитетът трябва да се пренастрои към неговите особености. Ако това не се случи, танц няма, терапевтичен контакт не се осъществява. Идеята е, че и двамата влизат в този съюз не само с ролите си, но и с личността си. Опитността на терапевта би се изразила в адаптацията към нуждите на пациента, към неговата личност. Част от ролята му е да усети темпото, което е необходимо на пациента и в това темпо да терапевтира. Взаимоотношенията медицински професионалист – пациент в областта на телесното здраве са по-ясни и ригидни и думите на специалиста звучат като наставления. В областта на психичното здраве връзката е по-флексибелна, а препоръките на специалиста остават препоръки, а не команди. Възможно е обаче терапевтичен контакт да не се осъществи въпреки старанието и опитността на терапевта и въпреки желанието на пациента. Затова може да има различни причини и в двете страни. Тогава в някои случаи пациентът анатемосва всички специалисти в областта на психичното. Възможно е да потърси втори, а след време-трети специалист. Има и друг тип случаи, когато пациентът формално заявява нуждата от лечение без съзнателно да го желае. Когато терапевтичният процес напредне, пациентът започва да осъзнава настъпващата промяна, която всъщност е нежелана и сменя терапевта като умело, на подсъзнателно ниво, играе малко по-различна роля. Сам пациентът не е готов за терапия и не иска такава, но със случващото се показва, че полага усилия, но другите са виновни за неговото състояние и липса на прогрес. В този тип случаи пациентът сменя терапевта без да има съзнанието за промяна на състоянието. Възможен е и вариант, когато пациентът чувства несигурност в даден етап от контакта и за него е по-лесно да потърси друго мнение, отколкото да се конфронтира с терапевта си. Ако специалистът е професионалист, не би търсил проблема единствено в състоянието на пациента, но и във формирането на ролята си в терапевтичния процес – в крайна сметка това е двупосочно действие. А пациентът има право да чувства подобрение в състоянието си, независимо дали е при телесно или психично заболяване и независимо какво разбира под „подобрение”. В този смисъл не е необичайно пациентът да търси помощ при повече от един терапевт като за това са възможни разнообразни мотиви.

 

Следва продължение…