- Д-р Радева, прави впечатление, че описаните в монографията случаи са от последните две години. Т.е. имате пряк поглед върху промените в психичното здраве на хората в периода на и след глобална пандемия. Тъй като бе доказано, че COVID-19 може да окаже директно въздействие върху централната нервна система, смятате ли, че преболедувалите имат склонност към трудна концентрация, нарушен сън, засилена тревожност и терапевтично резистентна депресия? Считате ли, че така нареченото „Ковид поколение“ е развило трайни психични проблеми и заболявания, за които тепърва ще се говори в медицинските среди?
Някои от случаите в представяната монография се развиват изцяло преди настъпването на COVID-19, а други – по време на пандемията. В научната литература непрекъснато излизат данни за последствията на вирусната инфекция върху централната нервна система. Особено в началото се говореше за „бум“ на новооткрити състояния на деменция или „меки когнитивни увреждания“ (поне суровите данни от статистическите резултати на провеждани прочувания говреха за това). Впоследствие започнаха да се задават адекватни въпроси: колко от тези пациенти с когнитивна увреда са били изследвани за такъв тип оплаквания преди настъпването на вирусната инфекция, колко често са търсили решение на медицински въпроси и дали обръщаемостта към специализирани грижи е била във връзка с поява на когнитивен дефицит? И така се стигна до извода, че всъщност не е редно да се говори за разгръщането на деменция вследствие на COVID-19, а наличието на инфекцията и интензивните медицински грижи са преципитирали в някои случаи диагностиката на това страдание. Впоследствие науката започна да трупа данни за вируса на COVID-19 и да дава отовори на някои въпроси. Само част от пациентите с COVID-19 инфекция имат неврологични или психиатрични симптоми. Психиатричните могат да са в рамките на делир, на поствирална психоза или да са с картината на тревожно-депресивен синдром. След проведени аутопсии на пациенти, починали от COVID-19- инфекции, стана ясно, че няма директна инвазия на вируса в централната нервна система – не се установяват молекулярни сигнали на SARS-CoV-2. Това, което учените са видели под микроскопа са белези за опосредстване на периферното възпаление към мозъчната тъкан, специфични промени в нервните клетки като при някои невродегенеративни заболявания (аутизъм, болест на Алцхаймер), както и антитела спрямо SARS-CoV-2. Така заключението на невропаталозите е, че вероятно се касае за вид автоимунна реакция поради молекулярна мимикрия на един от рецепторите в нашия мозък с (NMDA-рецептор) с шипчето на SARS-CoV-2. Предполага се, че при различни заболявания централнонервните промени със съответните симптоми, в частност и психиатричните, са резултат на подобни механизми. Примери за това са клинични случаи, описани при пандемията от испански грип през 1918 г., при летаргичен енцефалит на Економо. Накратко: всички онези неврологични и психиатрични симптоми, които се описват след преболедуване от COVID-19 не са специфични, те са резултат на една проинфламаторна реакция и са наблюдвани и при други инфекции. Не бива и да забравяме, че има хипотези в миналото за т.нар. „вирусна етиология на психичните заболявания“ със същата вероятна патогенеза, която е описана по-горе. Това лежи в основата на биопсихосоциалния модел на психичните заболявания и представлява частта „био-“. Същият този модел, който се прилага в разбирането за психичните разстройства от десетилетия и който продължаваме да преподаваме на студентите тълкува и психосоциалните фактори на индивида като предиктори за психично заболяване. В този смисъл обстановката, в която бе потопена цивилизацията ни през последните три години е може би с по-голямо въздействие от патологичните промени, които предизвиква вируса и от нас самите зависи как искаме да продължим – като „Ковид поколение“ или като индивиди, които контролират сами живота си.
- Намирате ли като цяло промяна в типа психични болести и оплаквания, които възпрепятстват психичното здраве на хората в наши дни?
На този въпрос бих отговорила с въпрос – какво е всъшност психичното здраве? И от гледна точка на кого? Няма ясна и точна дефиниция какво е психичното здраве. Според СЗО това е липсата на заболяване. За медиците в областта на телесното здраве това най-често е пациентът да е спокоен, да приема без реакция лошите новини за състоянието му или за това на негови близки, да не страда от ограниченията на заболяването си и да спазва безпрекословно предписанията им. Всеки пациент с новоткрито хронично заболяване, от който се изисква определен режим и промяна в хранителни или двигателни навици обичайно е стресиран. Реакциите на този стрес могат да са най-разнообразни според типа личност на пациента и подхода на медика. Когато специалистът има проблем в комуникацията с пациента и даването на информация в подходящ вид, често реакциите от другата страна са непредвидими и силни, а пациентът е етикетиран с психично заболяване. За психиатрите и психолозите психичното разстройство се изразява в наличието на нарушения в някои от психичните сфери, като тези нарушения променят функционирането в различните социални роли: на работа, в семейството, сред приятели. В този смисъл, границите на определението за психично здраве за работещите в това поле са по-тесни. Може да се каже, че психичното здраве е състояние на благополучие, равновесие и комфорт, при което човек е максимално работоспособен и удовлетворен от себе си и от това, което върши. Способен е да се справи с нормалните стресови фактори на живота; общува без напрежение с другите хора, активно се развива и усъвършенства. В наши дни стресът (който е изключителено субективен спрямо всяка промяна в обичайното ежедневие) е многофакторен и ни притиска по различни начини, при което ресурсите за справяне намаляват и често се проявяват с разгръщане на тревожност и депресия. И ако за някои психични разстройства епидемиологичните данни показват константни стойности през десетилетията, то за други сочат повишаване. Първите са биологично обусловени и са независими от епохата, в която живеем: например шизофрения. Вторите са свързани с личността на индивида и неговите адаптивни способности и са в пряка връзка с психосоциалните фактори на времето и средата. Множество изследвания сочат, че стресът в различните сфери на изява на индивида се повишава. Обяснимо това води до повишаване на оплакванията от тревожност и депресия и необходимостта от специализирана намеса. По-различна става включително клиничната картина на т.нар. „биологично обусловени заболявания“. Промяната за по-добро психично здраве е бавна, зависеща от много компоненти. Ако започнем промени сега, то резултатът ще е налице в поколенията след 10-20 години.
- За финал, бихме се радвали да споделите кои аспекти на клиничната работа Ви харесват най-много.
Това, което мога да опиша като удовлетовреност от работата си в три думи е „усмивката на пациента“. Ако за хирурга е важно да направи операцията технически перфектно, за кардиолога да установи контрол над артериалното налягане, то за психиатъра е да види пациента си като част от обществото. В този ред на мисли работата само в стационар, в болнично заведение, е не толкова удовлетворяваща – специалистът рядко вижда плода на усилията си. Пациентът не идва след месец или два да се похвали колко е добре. Би дошъл ако има нови оплаквания или влошаване на състоянието. В амбулаторния кабинет идват пациенти, които са преминали острата фаза на заболяването си и се явяват за проследяване, за предписване на медикаменти, за корекция в терапията. Тук лекарят може да види резултата от работата си и да се почувства доволен от свършеното. Спомням си как в коридора на отделението, където работя, ме чакаше с усмивка една красива, добре гримирана жена, с изправена стойка, която напористо тръгна към мен, назовавайки ме по име. Явно разбрала смущението ми, че не я познавам, тя се представи – без резултат за спомен в моята памет. Описа накратко състоянието си. Тогава изплуваха подробности от случая на пациентка с тежка депресия, която в началото идваше насила, подканяна от децата си, която от близо половин година не беше боядисвала косата си, не можеше да се справя със служебните задължения и изпитваше вина за безсилието си. Пред себе си виждах една усмихната жена, уверена в себе си, в думите и действията си, на която бях помогнала да възвърне контрола над живота си, отнет от тежкия депресивен епизод. Именно този аспект от клиничната работа ми харесва най-много.
Благодаря Ви много за отделеното време! С нетърпение ще очакваме бъдещите Ви научни трудове!
Ако сте любопитни да разберете повече за психичните и поведенчески разстройства на Десислава, Димитър, Мартин, Албена, Милена, Светла, Ваня, Валя, Августина, Теодор, Александър, Стоян и Мима, можете да закупите книгата на д-р Татяна Радева в книжарниците на МУ-Варна или онлайн ОТТУК.
———————————————————
Гл. ас. д-р Татяна Радева завършва медицина в Медицински университет „проф. д-р Параскев Стоянов“ – Варна. Специализира психиатрия и има придобита научна степен “доктор по психология”. От 2016 г. е част от състава на Катедра по психиатрия и медицинска психология в МУ-Варна. Има значителен опит със страдащи от тревожни и невротични разстройства, с дисоциативни (конверзионни) разстройства, такива с разстройства на съня и освен това е сертифициран хипнотерапевт.
Съавтор е на учебника Психиатрия. Учебник за студенти и специализиращи лекари, издаден през 2018 г., както и на Психиатрия. Учебник за медицински сестри и акушерки и студенти в медицинските колежи, издаден през 2019г. През 2022 г. издателство Медицински университет – Варна издава 2 нейни монографии: Динамика на копинг стратегии при пациенти с депресивно разстройство и Диагностика на психични и поведенчески разстройства в реалната практика. Можете да ги намерите онлайн или в университетските книжарници.