На първия етаж от южната страна на най-старото крило от Christ’s College се намира стаята на студента Чарлз Дарвин. Животът в сградата, построена през 16 в., е изпълнен с лукс и удоволствия. Наскоро открити сметки на Чарлз Дарвин от този период хвърлят светлина върху студентското ежедневие в Кеймбридж през 19 в. Един оправя леглото, друг се грижи за прането, готвач, ваксаджия, ковач, библиотекар… какво още е необходимо на един студент, за да изживее най-радостните години от живота си?
Далеч преди „благословените дни на хлороформа“
Като ученик Чарлз Дарвин не се отличава със забележителни качества. Това навежда баща му на мисълта, че може би е време 16-годишният му син да смени средата и да поеме по-рано към университета. В своята автобиография Дарвин определя това решение като мъдро. Наследник на лекар, той започва да учи медицина в Единбург.
„Лекциите на д-р Дънкан по Materia medica в 8 ч. сутринта през зимата са страшни дори да си ги спомня. Лекциите по човешка анатомия на д-р Мънро бяха скучни като него…“
Студентът по медицина Чарлз дори присъства на две операции в Единбург, едната от които на дете: „избягах преди да е приключила“. Зарича се повече да не влиза в операционна зала и десетилетия по-късно споделя, че преживеният тогава ужас го преследва години наред. „Това се случи далеч преди благословените дни на хлороформа“.
След две години в Единбург бащата на Чарлз Дарвин научава от неговите сестри, че синът му не желае да бъде лекар. Мъдър и далновиден човек, той предлага друго „сигурно бъдеще“ – това на свещеник. Подлагайки под съмнение вярата си в Църквата на Англия, Чарлз моли за малко време да помисли. Всъщност идеята не е никак лоша – младият Дарвин разсъждава, че ако прекъсне обучението по медицина и запише теология, ще има много повече свободно време да преследва интересите си.
Годините в Кеймбридж – едно „пропиляно“, но щастливо време
Трите години в Кеймбридж, също като времето в училище и в Единбург, Дарвин описва като пропилени „академично“. Той не е прилежен ученик, не е и безупречен студент, но престоят му в Christ’s College ще затвърди любовта му към науката.
„Организираха се публични лекции, чието присъствие беше доброволно. Но толкова ми беше омръзнало от лекциите в Единбург, че не отидох дори на сладкодумните и интересни на Седжуик (Адам Седжуик е един от основателите на съвременната геология). Ако го бях направил, вероятно щях по-рано да стана геолог. Но посетих лекциите по ботаника на Хинслоу, които харесах много заради тяхната изключителна яснота и възхитителни илюстрации.“
Чарлз е в Кеймбридж от 1828 г. до завършването си през 1831 г. През това време в живота му се появява една огромна страст – колекционирането на бръмбари. Макар да обожава своите приятели, стрелбата и лова, вълнението от събиране на насекоми за него се оказва несравнимо усещане. Централно място в стаята му заема дървен шкаф с шест чекмеджета, изготвен по поръчка, в който съхранява скъпоценната си колекция.
„Беше чиста страст към колекционирането, защото не им правех дисекция и рядко сравнявах външните им характеристики с публикуваните описания. Ще ви дам доказателство за моето увлечение: един ден… видях два редки бръмбара и взех по един във всяка ръка. След това видях трети, различен вид, който не исках да изгубя, затова сложих този от дясната ми ръка в устата. Уви, той изхвърли някаква силно парлива течност, която изгори езика ми, така че бях принуден да го изплюя, след което го изгубих, както и третия бръмбар.“
Младият Дарвин обича да бъде в приятелска компания. Макар още като дете баща му да го учи: „никога не се сприятелявай с човек, когото не можеш да уважаваш“, по-късно ще признае, че в студентските си години стрелбата и ловът са го срещнали с „разгулни и зле възпитани млади мъже“. Често се събират за вечеря, понякога пият повече, радостно пеят песни и играят карти.
„Зная, че би трябвало да се чувствам засрамен от дните и вечерите, прекарани по този начин, но тъй като приятелите ми бяха много приятни и всички бяхме в добро настроение, не мога да не се върна назад към тези времена с огромно удоволствие.“
Чарлз винаги се е отличавал с любознателност, затова не е случайно, че дружи с различни хора. Един негов приятел го „заразява“ с вкус към изобразителното изкуство и така той започва често да посещава близката галерия и да разговаря с възрастния куратор. „Този вкус, макар неестествен за мен, продължи няколко години“. Други приятели развиват в него интерес и любов към музиката. Но приятелството му с ботаника проф. Джон Хинслоу ще остави следа върху целия му живот.
Преди да напусне Кеймбридж, Чарлз Дарвин се разделя със своя дългогодишна страст. Един ден по време на стрелба вдига от земята ранена птица. Изражението на болка оставя в него толкова силен отпечатък, че той се зарича никога повече да не стреля. За него няма връщане назад – вече не може да се наслаждава на спорт, който причинява страдание.
„Трите години, които прекарах в Кеймбридж, бяха най-радостните в щастливия ми живот; тогава бях в отлично здраве и почти винаги в добро настроение.“
С наближаването на края на студентските години младият Дарвин преживява период на депресия. Като мнозина студенти, той също не се чувства готов да навлезе в „истинския“ свят. Там обаче тепърва го очакват вълнуващи нови хоризонти и открития.
„… ако би ми се случило отново да изживея живота си…“
„… в начина ми на мислене през последните двадесет или тридесет години стана изменение в едно отношение. До тридесетгодишна възраст или дори по-късно много голямо удоволствие ми доставяше всяка поезия… и още в ученическите години с голяма наслада четях Шекспир, особено историческите му драми…. в миналото намирах голямо наслаждение в живописта и още по-голямо – в музиката. Но ето вече много години, откакто не мога да се заставя да прочета един стих; неотдавна се опитвах да чета Шекспир, но това ми се стори невероятно, до отвращение скучно. Аз почти загубих и вкуса си към живописта и музиката. Вместо да ми достави удоволствие, музиката обикновено ме кара особено напрегнато да мисля за това, над което работя в дадения момент. У мен все още се е запазил известен вкус към красивите природни картини, но и те не ме карат да изпадам в такъв голям възторг, както в миналите години…
Струва ми се, че умът ми стана някаква машина, която смила голям брой факти в общи закони, но не съм в състояние да разбера защо това трябва да доведе до атрофия само на тази част на мозъка ми, от която зависят висшите [естетически] вкусове. Предполагам, че такава беда не би постигнала човек с по-високо организиран или по-добре устроен ум, отколкото моя, и ако би ми се случило отново да изживея живота си, бих си изработил правило да чета известен брой стихове и да слушам музика поне един път в седмицата; може би чрез такова [постоянно] упражнение би ми се удало да запазя активността на онези части на мозъка ми, които сега са се атрофирали. Загубата на тези вкусове е равносилна на загубата на щастието и може би се отразява зле на умствените способности, а още по-вероятно – на нравствените качества, тъй като отслабва емоционалната страна на нашата природа.“
За повече информация:
http://darwin-online.org.uk/content/frameset?itemID=F1497&viewtype=text&pageseq=1
http://darwin-online.org.uk/people/van_Wyhe_2009_CharlesDarwin’sCambridgelife.pdf
https://www.christs.cam.ac.uk/charles-darwin