В навечерието на Международния ден на детето Университетското издателство на МУ–Варна ви поднася едно откровено интервю-спомен за детството на две дами, добре познати сред академичната общност на Медицински университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ – Варна: проф. д-р Десислава Ванкова и проф. Бистра Галунска. Надяваме се, че техните истории – разказани с много чувство за хумор и щипка носталгия – ще ви усмихнат и ще ви напомнят, че детето във всеки от нас винаги остава живо, независимо от възрастта или професионалния път.
А понеже юни ухае на рози и е пълен с цвят и светлина – започваме с две усмихнати „снимки от старите ленти“. В тях децата и цветята си приличат: и едните, и другите красят живота с невинност, красота и надежда.
Кое беше любимото ти място за игра? Какви игри играеше с приятелите си навън?
Д.В. Едно от любимите ми места беше ЖП линията. Отгледана съм от баба и дядо в Бургас. Дядо беше железничар и аз отраснах на ЖП линията, миризмата на влак ми е мила, а следенето на разписанието на влаковете беше част от детските ми забавления.
Със сестра ми бяхме много силни на народна топка, мама е хандбалистка и този талант е от нея. Пред блока играехме и на ръбчета, карахме колела (имах жестоко светло синьо Балканче), карах и кънки много бързо. През летата във Велинград играехме много федербал на улицата с другите деца, но аз най-много обичах с татко да играя.
В семейството ми бе силно застъпено възпитанието в здравословно поведение, което днес е и моя професия. Досегът с природата, походите в планината, здравословното хранене, двигателната активност са моя вътрешна необходимост. Обожавах танците, играла съм балет, народни танци.
Б.Г. Когато аз бях дете нямаше мобилни телефони и таблети, нямаше ‚локали‘ и играехме навън на улицата до късна вечер. Нашият блок разполагаше с голяма обща тераса и там се събирахме вечер, за да си разказваме страшни истории.
Ооо, много хубаво време беше, когато бях малка. Играехме навън на всякакви игри. Като се започне с „дама“, „да бие да бие“, „криеница“, „пътни знаци“, „народна топка“…
Какъв искаше да станеш, когато пораснеш?
Д.В. Произхождам от семейство на учители и инженери, много малко лекари (само две лели и баба беше билкарка). Затова исках да стана учител от малка. Медицината дойде по-късно, с идеята да помагам и да стана лекар при строежа на Байкало-амурската магистрала в СССР (един филм ме беше впечатлил). За мен не бе проблем приемането, исках в София, но можеше само във Варна и така дойдох да живея тук. Нашият университет си стана моя Алма Матер и до сега. Днес със сестра ми сме четвърто поколение даскали, макар че аз съм си и лекар, поне за най-близките и за тези, които ми имат доверие.
Б.Г. През различните периоди на моето израстване имах различни желания. Когато бях много малка (5-6г) много обичах да правя прически и исках да стана коафьор. След като „открих“ математиката на 15 години, решително исках да се занимавам с точни науки.
Коя е най-забавната беля, която си правил/а като дете?
Д.В. Родена съм в Бургас, а летата и зимните ваканции прекарвах и във Велинград. Имах безгрижно щастливо детство, в семейство, събрано от всички краища на България. Отгледана съм с много любов, грижа и доверие към мен. Може би и защото винаги съм била най-голямата, каката, не правех бели, аз съм човек на правилата и на прямотата. Питах и родителите ми – не се сещат да съм правила бели, сестра ми и братовчедите бяха по-непослушни.
Б.Г. Аз не бях дете, което прави много бели, но една беля помня и до ден днешен. Била съм около 7-8 годишна. Тогава училището свършваше в 12.30 и с ключа на врата си отивахме вкъщи. Бях много злояда. Не обичах и сладко въобще. Абе, никаква храна не обичах. Можех да изкарам седмици само на вода, без да се сетя за храна. Но така не мислеха моите родители. Те постоянно ме караха да ям нещо „полезно“. И така, прибирам се от училище и обяда ме чака на масата, приготвен с много любов от майка ми. Да, но като не ми се яде, какво да правя? Ако не го изям – лошо. Тогава измислих решение. На балкона имаше едно каче, в което правехме кисело зеле. Към момента на тази случка то беше измито и чакаше да дойде момента за зимнината. И аз реших, така и така това каче стои неизползвано, да пускам в него неизядение обеди и нещата се уреждат. Така измина щастливо цялото лято. Да, ама не! Дойде Видов ден. Татко ми се захвана да приготвя качето за зимнината и що да види – пълно с развалени храни! Ще спра дотук, защото после се разрази такава буря, че не е за разправяне. С това се свърши и насилственото ядене.
И, разбира се, за финал… Нали все пак сме издателство – макар и с медицински профил – няма как да не попитаме: коя беше любимата ти детска книга или какви истории обичаше да четеш като дете?
Б.Г. Много обичах да чета. Любимите ми книги варираха според възрастта. На 8-9 години любима ми беше книгата „Приключенията на Лукчо“ на Джани Родари. Тогава я четох 7-8 пъти. После преминах на научна фантастика и криминалета, след това дойде ред на биографичните книги, а през ваканцията на 10 клас (17-18 г) изчетох в оригинал „Анна Каренина“, „Война и мир“ и „Идиот“. Бях много горда с това си постижение. Чак след това открих българската класическа литература. После преминах на по-специализирана литература и така до ден днешен. По времето на Ковид-изолацията прочетох „Bad Blood“ и много се впечатлих.
Д.В. Обичах рождените си дни, често бяха около Великден и обикновено аз подарявах разни неща, а на мен обичах да ми подаряват книги, ама всякакви! Любовта към книгите е генетично закодирана в мен, четенето, подреждането в библиотеката, а днес и писането са призвание за мен.
Ще споделя за книжката, която Кънчо ми подари (снимка 3) на шестия ми рожден ден, от името на цялата четвърта група в Детската градина. Книжката е на любим писател на майка ми Светослав Минков, „Как гарджето стана певец“. Няма нужда да я преразказвам, историята е кратка, оказва се и доста академична, просто я прочетете!!!!
Приятно четене и честит 1-ви юни! Благодаря за поканата на нашето Издателство да споделя своето детство с академичната ни общност!
Как гарджето стана певец
/автор Светослав Минков, художник Николай Стоянов/
Роди се в гората гардже. Голичко, слабичко, с тънко вратле и с ококорени очички. Роди се и веднага заприказва.
— Пиу! Пиу! — записка то. — Искам червейче!
И майка му, старата гарга, изхвръкна из гнездото, позавъртя се насам-натам и донесе на скъпата си рожбица не едно, а две червейчета.
Минаха три-четири седмици, отърси се гарджето и перца по крилцата му поникнаха. Сега вече то можеше да стои на краката си, да подскача като жаба и да се опитва да хвърчи.
Гледаше го старата гарга и не можеше да му се нарадва.
„Брей, че хубавец съм родила! — мислеше си тя. — Втори като него няма на света! Ох, дано стане професор!“
Ала малкото гардже нямаше ума на майка си и не мислеше да става професор.
Голяма беше гората и по клоните на старите дървета чуруликаха весело безброй пойни птички. Вечер, когато месечината изгрееше над върховете на дърветата, из цялата гора зашуртяваха сякаш чудни поточета: това бяха кръшните песни на славеите, които се надпреварваха да покажат кой е по-гласовит.
Слушаше ги прехласнато гарджето и по цели нощи сън го не хващаше. Искаше се и нему да стане певец като славеите, да се люлее ей тъй на някое клонче и да си чурулика до насита. Тая мисъл не излизаше из главата му и колкото повече то растеше, толкова по-силно вярваше, че от него ще излезе прочут певец. Най-сетне гарджето не можа да се стърпи и каза веднъж на майка си:
— Мамо ма, какво имат славеите в гърлото си, че пеят тъй хубаво?
— Дарба! — отвърна важно старата гарга и чукна с човката си една буболечка, която лазеше на края на гнездото.
— Ами аз нямам ли дарба? — попита малкото гардже, като разпери крилете си и извика: — Га-га!
— Кой? Ти ли? — рече майката и погледна учудено синчето си. — Да не си намислил и ти певец да ставаш? Не ти трябва такъв занаят. От тебе ще излезе нещо повече…
— Певец искам да стана! — записка малкото гардже и очите му се наляха със сълзи.
— Я мирувай! — изграчи сърдито старата гарга и отскубна едно перце от опашката на непокорния си син.
И гарджето наистина се укроти, сви се послушно в гнездото и не каза нито дума повече. Ала от този ден нататък то започна да слабее и главицата му клюмна. Нищо не можеше да го съживи и да му възвърне предишната бодрост: нито грижите на майка му, която го тъпчеше с червейчета, нито слънцето, което го милваше с топлите си лъчи, нито чудният мирис на горските цветя, които цъфтяха сякаш в самия въздух.
— Какво ти е? — питаше го често майката, а то повтаряше само едно:
— Певец искам да стана!
Съжали се най-сетне старата гарга над мъките на своя син и реши да отстъпи.
— Добре — рече един ден тя. — Щом толкова много искаш да станеш певец, стани! Но после да не се разкайваш.
— Благодаря ти, майчице! — извика зарадвано гарджето и в същия миг клюмналата му главица се изправи и очичките му засвяткаха от щастие.
— Но как ще станеш певец, като нямаш глас? — чудеше се майката. — Чакай, ще ида аз при бухала да го попитам. Той е умна птица и може да ми даде добър съвет.
И старата гарга изхвръкна из гнездото и отиде при бухала, който живееше в хралупата на един грамаден дъб. Завари го тъкмо когато той разправяше на малките бухалчета историята на Робинзон Крузо и ги съветваше да не се впускат в далечни пътешествия. Поклони се гаргата пред бухала и му разправи от край до край каква е работата. После го помоли да й каже как може да стане синът й певец, като няма дарба за пеене.
Бухалът се замисли, замижа с едното си око и отсече мъдро:
— Там, дето няма дарба, роднините и приятелите помагат.
— Как тъй роднините и приятелите? — попита старата гарга, без да разбира думите на умната птица.
— Много просто — каза бухалът. — Щом синът ти не може да пее, ще трябва да се намерят неколцина глашатаи, които да тръбят непрестанно надлъж и нашир, че по-голям певец от него няма. Лека-полека всички ще свикнат с тия хвалби и най-сетне сами ще започнат да вярват, че той наистина е голям певец. Хайде сега иди при вашите гарвани и свраки и ги накарай да дигнат повечко шум в гората, а пък аз си зная работата. Ще напиша в горския вестник нечувани хвалебствия за твоя син и дори портрета му на лично място ще поставя!
Каквото каза бухалът, това и стана. След няколко дни цялата гора ехтеше от дивия грак на стотици гарвани и свраки, които крещяха с всичка сила и разправяха, че по-велик певец от гарджето няма и че скоро то щяло да даде голям концерт за горските обитатели.
Дойде денят на концерта и гарджето се яви пред многобройна публика. Утихна гората, заслушаха птици и зверове. Залюля се певецът на едно клонче и записка с грозния си глас:
— Га-а! Га-а! Га-а!
И много от слушателите мислеха, че гарджето пее хубаво, защото тъй беше писано и в горския вестник. Тъй беше писано и подписано от бухала, който беше не само бухал, но и редактор на вестника.
Прекрасните гласовити славеи наистина се срамуваха от кресливата песен на гарджето и криеха главите си под крилете, за да не го слушат. Но какво значение можеше да има това?
Важното е, че гущерът и таралежът бяха много доволни — толкова доволни, че двамата изплетоха едно венче от лайкучки и го дадоха на катеричката да го занесе на певеца.
И катеричката се покатери чевръсто по дървото, на което стоеше гарджето, приближи се до него и окачи на шията му малкото венче.
От тоя ден гарджето се възгордя и започна да гледа отвисоко всички горски обитатели. То си въобрази, че е най-големият певец на света, и не изпускаше случая да се присмива на славеите, като се заканваше дори да ги изгони от гората.
Ала ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Гарджето се люлееше на едно клонче и пискаше самоуверено с грозния си глас, когато над гората се изви изневиделица грамаден орел — могъща и справедлива птица. Орелът чу самозвания певец и кацна на един стар дъб.
— Какъв е тоя безобразен грак? — извика той. — Нима в горската тишина не може да се чуе гласът на по-достойни певци?
Думите на орела отекнаха надлъж и нашир и опомниха ония горски обитатели, които бяха повярвали, че гарджето е наистина певец.
— Долу самозванецът! — изчурулика синигерът.
— Долу измамникът! — обади се в листака червеношийката.
— Долу! Долу! — разнесоха се стотици гласове от всички краища на гората.
След тая случка горските обитатели разбраха, че славеите и другите пойни птици си остават истинските певци.
Вярно е, че гарджето продължаваше да грачи, а и свраките и гарваните все още дигаха шум. Ала на тях вече никой не обръщаше внимание. Никой не обръщаше внимание и на бухала, който бе престанал да бъде редактор на горския вестник.